Като мисля за теб, ставам твърд като пернишки винкел,

нищо не е в състояние да ме свърне от правия път –
трябва да те намеря, не ми стигат за влака 37 стотинки,
а на гара Варна хората с много пари са ужасно кът,
терца яки ченгета по перона със мен са тъй мили! –
може би припознаха в мен четвърти човек? – за белот,
представи си, че идвам във бяло – с букет карамфили,
и се пъхвам на завет в дълбокия твой зимен вход,

и понеже светът на мъжа Бог създаде, да бъде за двама,
на черджето ти входно си мечтая – до мене да си! –
да се свличат на дипли върху твоята топла пижама
Ниагари от светли въртопи в прекрасните твои коси,
а в зори да ми купиш от пекарната седем милинки,
ако може – три бири, или малко шишенце с боза?...
Не ми стигат за влака трийсет и седем стотинки.
И си плащам билета с последната моя сълза.