Очите бавно се притвориха и спряха всички времена,
нещастници, вървете, пращам ви далеч от мен.
Сенки запристъпваха напред, секунда до падането на мълнията,
но мен ме имаше само за онези, които вярваха, че чувствам.
Стиснах тъмнината в ръцете си и тя се пропука, потече по тялото ми.
Казах никой да не доближава силите ми в този миг.
Могат всичко да унищожат, могат цели градове във смут да потопят...
Електричеството в мислите ми нямаше посока, всичко бе така навързано и нажежено.
Исках да прегърна пипалата на мрака, но там вътре в мен бе прекалено светло.
Ще унищожа любовта в себе си, няма място за нея, щом някой ù обърна гръб.
Вибрациите на чувствата ми не достигнаха целта си,
все по-трудно бе да кажа “сбогом”. ...