Очите бавно се притвориха и спряха всички времена,

нещастници, вървете, пращам ви далеч от мен.

Сенки запристъпваха напред, секунда до падането на мълнията,

но мен ме имаше само за онези, които вярваха, че чувствам.

Стиснах  тъмнината  в ръцете си и тя се пропука, потече по тялото ми.

Казах никой да не доближава силите ми в този миг.

Могат всичко да унищожат, могат цели градове във смут да потопят...

Електричеството в мислите ми нямаше посока, всичко бе така навързано и нажежено.

Исках да прегърна пипалата на мрака, но там вътре в мен бе прекалено светло.

Ще унищожа  любовта в себе си, няма място за нея, щом някой ù обърна гръб.

Вибрациите на чувствата ми не достигнаха целта си,

все по-трудно бе да кажа “сбогом”.

Нямаше време, нямаше съмнения, нямаше спомени, страх или вълнения.

Всичко се превърна в закономерност, обиграна, точна, нерушима…

Нещо, което никога нямах, ми липсваше, но сълзи не се проливаха.

Едно сърце, частица от бетонни блокове и мощен ритъм, ритъм на оформящи го ветрове…

Не е нужна силата на спомените, нито минали години,

не са нужни думите ти, за да се чувствам по-добре.

Защото любовта е илюзия само в собствените ни глави,

болест невредима, аз я побеждавам, щом шамар ми зашлеви.

Няма единица за страдание, мога да те желая с цялото си съществуване.

Мога светове, галактики да прекося, с теб или без теб, ще бъда все така -

спечелила прахта от твоите следи, слепец, богат единствено със тъмнина.

Не искам нищо никой да ми връща, вземи и ти от моята духовна топлина,

имам толкова в запас от нея, стига ми за дълги нощи самота.

Нищо не е тъй предначертано, не, не гледайте с поклащащи се от всезнание глави,

нищичко не знаеш даже ти, дали обичам те, това е свята и невинна тайна.

Защото аз не искам съжалителни  очи, нито отказ за мечта несподелена.

Сбогом, мои толкова красиви, доста сини и пленителни очи,

СБОГОМ и върви ПО ДЯВОЛИТЕ чувство, от което само ме боли!!!

2010г. На Р.