***

24 июл. 2015 г., 00:17

Поэзия » Философская

512 0 2

Там някъде в сърцето затаено, в някой ъгъл скрит...

Бисерно мънисто позлатено бе моята мечта и моят вик.

Аз знаех, че е там, но го забравих.

Не виждах светлината, не чувах вик...

После слях се с тълпата и остана само моят огнен миг.

В мен се бориха и обич, и омраза, в мен се бориха и не, и да.

Не мислих... Не смеех да поплача.

Дори загубих радостта с последната усмихната сълза.

Сринах се, потънах в забрава...

Тъпчеха ме и още ме боли.

Но дойде знак от небесата.

Бог ме благослови.

Поех си пътя без тълпата,

отново върнах светлината, зарекох се в мечтата!

Alina_Ko (Алина Костова)

2015-07-24T22:44:09+03:00

Благодаря!!!
limeruna (Йоана)

2015-07-24T17:04:32+03:00

Хареса ми! „Бисерно мънисто позлатено“, забравено, самотен сред тъмата „огнен миг“, се изплъзва като плачеща в огън сълза. Във всичките си превъплъщения изгубеното е едно - същността на човека. Прекрасно е, че отново е намерена! Как ще лееш огнени сълзи, ако ги нямаш в сърцето си. Поздрави!