***
Там някъде в сърцето затаено, в някой ъгъл скрит...
Бисерно мънисто позлатено бе моята мечта и моят вик.
Аз знаех, че е там, но го забравих.
Не виждах светлината, не чувах вик...
После слях се с тълпата и остана само моят огнен миг.
В мен се бориха и обич, и омраза, в мен се бориха и не, и да.
Не мислих... Не смеех да поплача.
Дори загубих радостта с последната усмихната сълза.
Сринах се, потънах в забрава...
Тъпчеха ме и още ме боли.
Но дойде знак от небесата.
Бог ме благослови.
Поех си пътя без тълпата,
отново върнах светлината, зарекох се в мечтата!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Алина Костова Всички права запазени
