Ти погуби съня ми,

отне ми душата

и когато понечих да скоча в небесата

ти прекърши ми крилата.

Искам аз на теб да отмъстя,

че проби дупка в моето

                                       сърце,

искам да те видя как плачеш

                                        на колене

и на теб не искам да простя.

Ала в моето сърце

има нещо жилаво, негнило

и всяка нощ и всеки ден

то за теб мисли, мило!

Но въпреки това черна веч е

                                        моята душа,

ненавижда те тя.

Ти съсипа нейните мечти,

не допусна свободна тя да полети.

Искам да видя разкаянието

в твоите очи

тъй красиви, но измамни.

Дали твоята любов към мен,

дали,

питам аз, била е

тъй чиста и неосквернена,

както аз обожавах те?

И повярвай,

Ти си ТАЗИ,

която изгори моята душа

и тя не ще допусне

да ти

простя.

Но има нещо друго,

затрито в дебри

неизвестни,

нещо, което

не ще позволи да те нараня...

Някаква обич странна,

нереална,

която в миг затрива

черната ми мисъл - непримирима

рожба на ума забулен

и сърцето окървено.

Като антитяло влезе

в бой с моята душа.

Не мога с тия две чувства

странни да се помиря.

Жестока, кървава, славна

битка води се в мен и до сега.

И двете чувства, хванали

се здраво за гърла.

Но сякаш вече не издържам

таз битка - титанична.

И не мога да разбера,

мразя или обичам те аз сега.

А може би не трябва да

слушам духа си - волен

и да чуя трябва нещо друго

по-силно, нещо по-човешко.

Усещам удари горещи...

това е моето сърце!

В ума ми бият и не са зловещи.

И туй сърце към мене се обръща,

не крещи, нежничко шепти.

Цитира поговорка стара:

"Човешко е да се греши".

А после тихичко добавя:

"Пък човечно е да се

                                     прости".

Тогава тихичко проронва се сълза,

по-чиста

                  и

                       от бялата роса,

идваща от моята душа.

Мие кървавата рана

и запазва белега

                              на младостта.