Ти погуби съня ми,
отне ми душата
и когато понечих да скоча в небесата
ти прекърши ми крилата.
Искам аз на теб да отмъстя,
че проби дупка в моето
сърце,
искам да те видя как плачеш
на колене
и на теб не искам да простя.
Ала в моето сърце
има нещо жилаво, негнило
и всяка нощ и всеки ден
то за теб мисли, мило!
Но въпреки това черна веч е
моята душа,
ненавижда те тя.
Ти съсипа нейните мечти,
не допусна свободна тя да полети.
Искам да видя разкаянието
в твоите очи
тъй красиви, но измамни.
Дали твоята любов към мен,
дали,
питам аз, била е
тъй чиста и неосквернена,
както аз обожавах те?
И повярвай,
Ти си ТАЗИ,
която изгори моята душа
и тя не ще допусне
да ти
простя.
Но има нещо друго,
затрито в дебри
неизвестни,
нещо, което
не ще позволи да те нараня...
Някаква обич странна,
нереална,
която в миг затрива
черната ми мисъл - непримирима
рожба на ума забулен
и сърцето окървено.
Като антитяло влезе
в бой с моята душа.
Не мога с тия две чувства
странни да се помиря.
Жестока, кървава, славна
битка води се в мен и до сега.
И двете чувства, хванали
се здраво за гърла.
Но сякаш вече не издържам
таз битка - титанична.
И не мога да разбера,
мразя или обичам те аз сега.
А може би не трябва да
слушам духа си - волен
и да чуя трябва нещо друго
по-силно, нещо по-човешко.
Усещам удари горещи...
това е моето сърце!
В ума ми бият и не са зловещи.
И туй сърце към мене се обръща,
не крещи, нежничко шепти.
Цитира поговорка стара:
"Човешко е да се греши".
А после тихичко добавя:
"Пък човечно е да се
прости".
Тогава тихичко проронва се сълза,
по-чиста
и
от бялата роса,
идваща от моята душа.
Мие кървавата рана
и запазва белега
на младостта.
© Марио Развигоров All rights reserved.