* * *

Лесно е да затвориш очи, когато
някой дърпа те назад,
да се предадеш в плен на забравеното
от най-дълбоките кътчета на бездънния ад.

Лесно е, опитвайки да притъпиш болката,
да нараняваш хората, които обичаш
и за да спреш да кърви раната
да отречеш действителността и да си наложиш, че сънуваш.

Лесно е, вървейки по средата да се спреш
и че си твърде уморен да осъзнаеш,
да се оставиш без изобщо да се бориш,
от немощ във прахта да се хвърлиш.

Жално е да се усмихваш, а душата ти да плаче,
да оставиш живота просто така да изтече,
пробягвайки между пръстите,
забравен от страдащите.

Жално е, вървейки по тротоара,
да падаш.
И когато без да осъзнаваш, че имаш опора
да продължаваш.

Аз не затварям очи, когато
някой дърпа ме назад,
не се предавам в плен на забравеното
от най-дълбоките кътчета на бездънния ад.

Аз не се опитвам да притъпя болката
като наранявам хората, които обичам
и за да спре да кърви раната
не отричам действителността и не си налагам, че сънувам.

Аз вървя и по средата не се спирам
и че съм твърде уморена не осъзнавам.
Не се оставям без изобщо да се боря.
От немощ във прахта няма да се хвърля!

Аз не се усмихвам, когато душата ми плаче,
не оставям живота просто така да изтече,
пробягвайки между пръстите,
забравен от страдащите.

Аз, когато вървя по тротоара,
не падам,
защото знам, че имам опора,
която ми дава сили да ПРОДЪЛЖАВАМ!