* * *
Той си отива.
Слънцето залязва.
Денят се сбогува.
Той го взима със себе си.
Тъжна птица ми напява.
Песни от стари наши времена.
Шепот от някъде ме връща пак назад.
Някакви си чувства.
Никога разбрани.
Сълзите ми изсъхват сами.
А той си отива.
С поглед го изпращам.
Някога с думи го описвах.
Друго време знам, че е било.
Тъжно е.
И не е лесно.
Някога дори го харесвах.
С всичките му вредни въздишки по света.
Смрачава се.
И той си отива.
И взима слънцето със себе си.
И небето потъмнява в розова сянка.
И ми се ще да не бе идвал.
Да не бе си тръгвал.
Не разбирам толкова много дни.
И не търся причини.
Не го изпращам.
Не го целувам.
Той е друг.
И си отива.
Завинаги... навярно.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Венцислава Благоева Все права защищены
