Изкачвах ли се, слизайки,

падайки смирено, силно ли шептях?
В стон преплетох ли зов,
дъждът за теб ли бе, любов?
Търсих ли сред маски, мамещи слова?
Още колко пласта, смяташ, че дължа?
В сън не гоних своята душа,
стих намерих, но на теб ли го дължа?
Кратко имах, но за кратко ли копнях?
В дъх не се побирах, затова безплътна бдях.
В дъх не те побирах, затова и те живях.

Шепа от копнежи, късчета "Ела",

някога възпявани - О, велика красота,

ухание на сладост, покри нефелните слова,
ласките ти взеха и от мойта голота.
Душ и време измеримо,
до пета буква...
свиваща дланта в юмрук.
И срещнах "края", да чака за мен,
по-честен и истински от всеки твой ден.

Бял шум във стая черна,
пространството поглъщаше последни следи,
косите ми лежаха по-спокойни, но сами
и беше ми тясно
за мисли със цветни ядра,
вонеше на ром и празни слова.
Нежелан и нечакан, наложен покой,
сама съм палачът, за да не идва и "Той".