Забрави ли, какво си обещахме?
Какви ни бяха клетвените думи?
Че любовта ни, ще е вечна!
Че няма кой да я сломи!
А Любовта...
А Любовта през входа влезе
в малкият ни дом.
Обсипана със цвят от рози,
кралица по червен килим...
Оркестърът гърмеше - "Менделсон".
Салюти, "Браво" и "Ура"
до късно будеха нощта...
И никой, никой не видя
(Дори подпийналият кум)
как бавно, бавно се промъкна,
напук на всичко Ревността.
В килера влезе. Там се скри,
зачака кобният ни час...
А Любовта била принцеса,
изтънчена, с изискан вкус.
От лукът и от чесънът,
от немотията, гладът, студът
все правеше гримаси
и тропаше със крак...
А Любовта била свенлива поетеса,
чувствителна, със нежен слух...
От дрязгите, скандалите,
от виковете и от крясъците
извръщаше глава.Ушите си запушваше...
И някак си ѝ стана тясно, чоглаво и душно...
И може би затуй си тръгна...
Да търси други, като нас...
Но не сегашните, но не сегашните!
А влюбените, младите, предишните!
Които обещаваха
Които се заклеваха
И вярваха в това!
© Хари Спасов Все права защищены