Пониква есенна тъга,
щом лястовиците забравят да си идат
и на слънцето банално похотливите лъчи,
засвирят късна серенада на разголеното семе.
Когато песъчинките от плажа се разплачат
за чадърите крилата си прибрали
и за ехото от плътските емоции.
На слънчогледа в окото щом набъбне мъгла
и небрежно от нея паяк заплете топла дреха ,
щом в бутика от жълти листи и разбъркани мисли
ранобуден скитник потърси утеха.
Пониква есенна тъга,
щом ферментира на гроздето силуета
и душата, за любов зажадняла,
по моста от надежди изгубени
премине до олтара на самотната чаша
и зъзнеща свие гнездо в тесния ъгъл на щастието.
Там, при шепнещото присъствие на неродената зима,
при недоразлистените истини на пролетта,
при глътката смях върху летния глезен.
Пониква есенна тъга,
щом окованият вятър, вместо помилване, разрони
до трохи,
до крясък,
до корен
подранилия разум на опитоменото време.
Пониква есенна тъга,
когато мълчанието на дърветата
не може да се преведе на други езици.
© Милко Христов Все права защищены