Антракт
Влизам в Търново притихнал и чадъра си държа.
Той, градът, така е свикнал и през зими, и лета.
Може би ще ме приеме и ще станем дружки две,
сложа ли чувал с поеми в сутрешното му кафе.
Спят опънати плакати на високи железа,
бдят – наперени пирати, длани хвърлили в деня.
Сака нося и глаголя със небето насаме –
то е босо и ме моли за обувки от сърце.
Млечна ласка се катурна от словесните поля
в речна маска. Янтра пусна пак молба към съвестта.
Тихо вятърът нахлува като птица през боàз –
и невежо се събува над душевния атлас.
Аз се смея и немея. Разори ме гръм. Чаталджа?
Извинявай, скъпи братко, аз поех на път от Стралджа...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
