Раждаш се и ето, веч си калфа,

артист изведнъж да станеш, не върви,

първо мама, след всяка твоя катастрофа,

после тати учат те на стъпки първи.

А ти с прашка в ръка

целиш високо горе своята мечта,

а после, голям пораснал,

започваш действието сам.

Луташ се, дори не спираш

да казваш, че не си кукла на конци

и със сила мъжка, кралимарковска,

рипаш като пале, да се освободиш.

А преди теб колко ли палета са живели,

търсейки кокала в живота свой

и получавали безброй похвали

от господаря си, дебеловрат ли е той?

Майстор веч със стаж годишен,

с бастун в лапа като старо псе,

разглеждаш албум със снимки стари,

там където мечтите все спомени са, уви.

Живял си смело, храбро,

оставил не една следа

и със зъбите, веч чене

извоювал си хляба си чер.

И виждаш завесата как пада,

кланяйки се на бисовете свои,

а публиката от радост полудяла,

хвърля венци на гроба твой.

А там в тихите усои

камък с надпис, тъй честит,

завещал си на поколения горди:

“Залязвайте като слънца, чеда мой”!

30.V.2000 г.

театър “Иван Вазов”

София