Видях те днес отново. Не наяве, а в съня си.
Ах, колко мразя тези дрямки дневни.
Нито облекчават натежалата умора, нито носят някаква наслада.
Но не можеш да не им се отдадеш, притискат те и те заставят да се потопиш в блянове и мисли натежали.
А за мен и двете ми се струват безчувствено жестоки.
Да бленувам, да копнея и да се събудя – деня преполовила.
И остава само отражението на съня, пречупено от изкривената реалност и пометено от залязващия ден.
Ах, колко мразя спомена от съня си в този миг.
Чаша чай или кафе, но и те не ми помагат. Кафето не горчи така, а чаят май не ми е по вкуса.
Преследва ме тягостната сянка на това, което можеше,
това което трябваше и това, което ми се ще,
а пак не ще успея да се отрезвя от подобни на вериги и окови размишления. ...