Видях те днес отново. Не наяве, а в съня си.

Ах, колко мразя тези дрямки дневни.

Нито облекчават натежалата умора, нито носят някаква наслада.

Но не можеш да не им се отдадеш, притискат те и те заставят да се потопиш в блянове и мисли натежали.

А за мен и двете ми се струват безчувствено жестоки.

Да бленувам, да копнея и да се събудя – деня преполовила.

И остава само отражението на съня, пречупено от изкривената реалност и пометено от залязващия ден.

Ах, колко мразя спомена от съня си в този миг.

Чаша чай или кафе, но и те не ми помагат. Кафето не горчи така, а чаят май не ми е по вкуса.

Преследва ме тягостната сянка на това, което можеше,

това което трябваше и това, което ми се ще,

а пак не ще успея да се отрезвя от подобни на вериги и окови размишления.

Защо да ми е трудно да отърся глава и да се усмихна бавно на залязващото слънце?

Ах, да не беше се явявал в съня ми точно днес,

да си бе останал в твоя свят, 

да не бе загатнал на спотаилите се спомени,

че си още тук, че все още те има,

а аз все още ще те търся, и в сънищата, и в реалността, и в бляна, и в копнежа.

Да си бе останал в стаята, която ти подготвих,

стая на забрава и самозаблуда, да не бе се появявал,

да не бе се прокрадвал отново, като че никога не те е нямало,

да си бе останал там, в реалността, където рядко сещам се за теб,

където мислите ми са отвлечени от всичко друго, но не и от теб.

Ах, колко мразя се, че пак задрямах. Че позволих да се прокраднеш в слабостта ми. Отново мръщя се и като пияна осъзнавам, че само сънят успя да те открадне, макар и то за кратко…