Аз Го търся
Денем съм църква -
като онази "Баташката".
А когато примръква -
събличам рубашката
и ставам зъзнеща плът,
търсеща своите кости,
и за кой, за кой ли път
кьошета шепнат въпроси?!
„Къде си, на кой си, защо?
Имам ли, нямам ли, бях ли?
Обичах ли, Не ли, Кого?
Какво съм - Вяра ли, страх ли?”
На ранина - вече Мишена -
на „Входа” съм просната,
в угода Богу - се раждам ранена,
аз, онази, „въпросната”.
И ме „полагат” отново
(пълно е с костници!)
без паметно слово, без
настолни въпросници.
Коситбен когато е ден -
умират тревите. И плачат.
С откоса - „смилен”
полага цветя и палачът.
И глух е Бог, и е ням,
но е Там, и с кротост ме гледа -
що имам - ще ли го дам,
а аз Го търся как Слънчогледа.
Ренета Първанова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ренета Първанова Все права защищены
