Мо:
-Преживяваш се като нещастна –
с блян да сетиш тихия покой,
а на заден план жената страстна
мисли за любимия: ”При мен постой!”
Може би душата ти е веща,
но какво те води пак в бездна –
спомените ти устройват среща
и прибулват радостта ти звездна…
От напрягане си уморена –
пътят ти с чернилка е застлан,
но беда е, че си примирена,
склещена в житейския капан.
Често сърчицето ти ще плаче,
а си нежна, мила и добра –
болка преживяваш на сираче
и перото ми това добре разбра.
Аз не искам в мъка да се скиташ
и да бъдеш постоянно тъжна,
но ще трябва също да попиташ,
за да сетиш и какво си длъжна.
Лъки:
-Съществуването е с цена
и това е тъпата тревога,
влизаща в душата на жена,
щом си каже: “Повече не мога!”
Някои не познават този плен,
но пък знаят що е будна самост
и вървят по пътя съвършен,
а това е път на ценна зрялост,
изграден с изпитани системи,
не допускащи тревоги и заблуди
и възпят в моите поеми,
за да няма, озлобени, луди.
Мо:
-Всеки, по пътеката любовна,
търси на нормалното решение-
в менталното е тя върховна:
в битката с притеснение,
че тогаз човекът е спокоен
в средата материална
и чрез поведение достоен,
прави връзка интелектуална.
Лъки:
-В този изказ, твърде кратък,
ти навлизаш в полето сложно
и не казвам, че е недостатък,
но за четене е невъзможно.
Често споменаваш “деградация” –
на света си станал ти владетел,
а за мен говориш като грация:
за норамлното си ти радетел
В света ти драги, много чуден
ти си мил и само позитивен-
никога не си така възбуден,
че да се преструваш на активен…
Аз признах те смело за приятел,
без предишните страдания
и почувствах се като създадел,
тръпнейки пред твоите признания.
А светът остава неспокоен,
но чрез теб запазвам красотата,
а в изказа ни тъй обстоен,
аз открих в себе си жената.
© Валери Рибаров Все права защищены
Поздравите ще предам на Лъки, останалото...останалото ще видя какво ще го правя, но и двете се приемат с благодарност.
Поздрав!