Аз сянка съм, а ти орел вълшебен…
Аз сянка съм, а ти орел вълшебен…
Огрява тихо есенна луна
и стъпките ми в свойта плахост скрива,
аз спазвам всички древни правила,
душата ми посоката открива.
В небесното прозира брод,
но още е самотен и далечен,
блести безмълвно старият кивот,
във свойта вечност призрачно облечен.
Събираме се двамата със теб -
аз сянка съм, а ти орел вълшебен,
от мойта нежност пак си упоен,
а твоя дъх така ми е потребен.
Преплитаме до костите ръце,
очите ни се сливат в тиха клетва,
потъваш бавно в моето сърце,
а вятърът завръщане нашепва.
Поемаме по дълъг звезден път,
надеждата чертае коловози,
мечтите от дълбокото зоват,
пазители са земни еднорози.
Сезоните се сменят и горят,
вървиме ний побрали световете,
а спомените вече не болят,
внезапно се изгубват страховете.
На приказката в края любовта,
е пак вълшебно огнено начало,
завръща се щастлива младостта,
а слънцето в следите ни е спряло.
13.10.2016г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
