Събуждам се през нощта, тъмно е в мойта стая.

Загадъчна тъмнина, туй начало е на края.

Луната не блести, скрила се е зад пердето.

Питам се къде си ти? Студено ми е в сърцето.

Тъмнината се усмихва, зловещо ми се подиграва.

Струва ми се, че сърцето завинаги ще спре да шава.

Поне крушката да светеше, надеждата ми да крепи.

Твоето лице над мене бдеше! Но къде? Къде си ти?

Опитвам се да заспивам, мъката си да убия.

Сънищата да разкривам, тъгата си за теб да скрия.

Ангелче! Мое малко, ти къде блестиш сега?

Май ще бъде много жалко, ако не прегърна те веднага.

Мечтая си задрямал, но отварям очи внезапно!

И осъзнавам, че те няма, тъй бързо и натрапно.

Студено е, мило мое, твойта липсва ми прегръдка.

Самотата люто хапе! Побесняла,  като хрътка.

Не! Няма да се събудя! Много от нощта остана!

Че вече няма да те видя, страх за гърлото ме хвана.

Но заради тебе спя, за теб ям и живея.

И при тебе да се върна, за туй само аз копнея!

Без теб всяка нощ е дълга, всяка нощ е тъй самотна.

Без радост и без чувства, съдбата ми неграмотна.

Аз тъгувам и копнея да докосна ти ръката.

Да те прегърна и целуна, да стопля си душата.

Защото ти ангел си прекрасен! Идваш горе от небето.

Дарение си ти от Бога, за моето сърце клето.

В очите си дъгата носиш, като диамантчета блещукат.

На устните мед носиш, що любовно ми шушукат.

Кожата ти кадифена събужда чувства непознати.

Чувства висши и прекрасни, тъй светли и тъй святи.

Обичам те! Адски много те обичам.

И където да отидеш, аз след тебе ще дотичам.