Вечер този суров град се преражда

от светлини на витрини и въздишки на влюбени.

Притаена романтика очилата изважда

и препрочита красиво делника в рими.

И ги няма тълпите от угрижени хора,

в люлки синджирени ме люлеят звездите.

Тишината попивам на града и покоя

на онази алея – там, под липите.

Наближавам площада, насреща ми Храма.

Стоя пред вратите му толкова малка.

Не помня кога за последно запалих

свещица за здраве, за благодарност.

Потреперих виновна, че мрази ме Бог-а.

А някой грижливо ме потупа по рамото:

„Тази врата отдавна е хлопната,

днес пред икони бетонни се кланяме”.