Отива си на лакти любовта ни.
Изморена, припълзява към смъртта си.
Не я убихме ние. С люти рани
дойде, от тежка мъка да ни пази.
Уви, каква ирония, съдбовна!?...
Тъй, чакана! Жадувана с години,
превърнахме я в част от всички спомени.
И вместо да живее се спомина...
Не вярваш ли? Попитай го сърцето си!
Защо тъй, влюбено оставя моето?
Нима аз цял живот ще бъда без ръце,
тъй както птица все едно без хоризонт? ...