Бездомници
Отива си на лакти любовта ни.
Изморена, припълзява към смъртта си.
Не я убихме ние. С люти рани
дойде, от тежка мъка да ни пази.
Уви, каква ирония, съдбовна!?...
Тъй, чакана! Жадувана с години,
превърнахме я в част от всички спомени.
И вместо да живее се спомина...
Не вярваш ли? Попитай го сърцето си!
Защо тъй, влюбено оставя моето?
Нима аз цял живот ще бъда без ръце,
тъй както птица все едно без хоризонт?
Не вярваш ли? Душата си попитай я!
Как може да обича до безкрайност,
щом моята душа във клетка свита е,
като, че съм най-ужасната ти тайна?...
Не ме пази! Не крий, че съществувам!
Крещя не само от инфарктни болки.
Гласът ми ясен е, когато се сбогувам.
И "колкото" звучи студено - "толкова"...
Отива си на лакти любовта ни...
Веднъж в живота рамото гнездо е.
Сами умират птиците. Едва ли...
Умират ни душите в самота. Без дом...
Стихопат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
