Тишината спокойно ласкае ума ми,
заспал във измислена тиха река,
полека и кротко насред мисълта ми
пониква прикрит кълн на истерия.

Потрепва, премигва и тихо оглежда
лицето си в тихата моя река,
докосва водата - живот ù одежда -
и кълнът пониква, и стават те два.

Потичат картини във сивото време
- безкрайно, безбрежно, протяжно, едно,
сред ромон от капки умът ми задремва,
реката изтича, със нея - и той.

Самотно, днес времето чака с надежда
да види лице в хронологията,
да има какво в този ден да разглежда
- бленува с печал капчица красота.

Напразно. Днес свършва. Пристига веч утре,
донасящ със себе си мокра мъгла,
настъпваща бавно, без звук, бяла, мътна,
поглъщаща жизнената светлина.

Аз вече съм време. Аз вече съм пясък.
Изтичащ, безплътен, и днес стоя сам.
Предълго аз дрямах, спокойно дочаках
да обрека своята мека душа.

Умора спокойно държи ми ръката
и празен е взорът ми, тъмен и сив.
Не вдавай се в напора сух на реката!
Помни този глас. Остани и днес жив.