Животът само е бездрумие,

в което всеки търси своя път

и онзи, с когото заедно,

ръка в ръка, да извървят.

Казват - да обичаш истински

е било самотно занимание,

но да ядеш и дишаш - също.

Вярно! За последните сте прави!

Не винаги са те страдание!

Да обичаш - то е дарба,

дадена на нас от Бога,

как живота си спокоен

да изпълваме с тревога.

Мълчанието е бездънна пропаст,

към теб изпълнена с презрение.

За сърцето няма прошка,

няма милост и проумяваш,

че единствено

си заслужил ти забвение.

Затварям аз очи. В главата,

като фарове по нощни пътища,

спомени надбягват се със сънища

сред свят на сенки и зеници

от Мисисипи, Нeва и Марица.

А „Раковски” си остава същата.

Осветена от театри и банки –

пристан за надежди, мисли

или складове на парици.  

Отнякъде дочувам песен:

“- Думите при мен не идват лесно...”

Пред хотел „Калифорния”,

сред мрак на бляскави реклами

и силуети в червено,

Пазителят на седем ключа

присмива се над всичко,

което през годините

не успях да науча.

Жена в черно излиза от синьо кафе.

Жълта подводница преминава,

запътена към клуба на сержанта.

Стената срутват отчаяни викове,

под струни на китара нанякъде

препускат възбудени коне.

Хванати за ръце, от малкия град

тръгват двама на дълъг път

с надежда, че за миг поне

добър към тях ще бъде светът.

Гледат се в очи и питат:

- Ако ти не съществуваш,

защо аз да съществувам?

Ти си моята съдба...

Изпразнени от кръв са вените...

Дните сменят нощи,

животът остава си намръщен,

любовта когато се превръща

в самотно занимание...

В живота си изпадаш в безпътица,

търсиш нещо, но не го откриваш.

Прав ли си да се надяваш или не –

понякога и в смъртта не го разбираш.

Означава ли „безпътица”, че липсва път

или само, че е забранен за теб?

Озовал ли си се в бездънна пропаст

или в урва със затрупващи те брегове?

Странно! Щастието свое търсиш,

а намерил си страдание... 

Тъй животът си отива,

без да имаш упование,

че у някого от някой

за нещо спомени остават.

Какво? Oстаналите?

Те заслужават си забрава...

Знаеш ли?

Аз често те сънувам.

Сънувам те като нежното кокиче,

поникнало сред сурови снегове.

Превръщаш се в онзи еделвайс,

пред погледа се мярнал за последно,

пропадайки от недостижими върхове.

Веднъж сънувах те залята от вълни

на веселата детска глъчка.

Бе в техните очи принцеса

с истинска вълшебна пръчка.

Красива, мила, сладкодумно

с приказки ги учеше на ум.

Сънувах как ръчички доверчиво

обвиват леко твойта шия

и прошепвайки „Обичам те!

Разкажи ми приказка...”

в прегръдките ти да заспиват.

Унесохте се после изморени

от заситен към игрите глад

и лица, нежно озарени

от родил се звезден водопад.

Понякога сънувах,

че съм коленичила пред тебе свещ

и с огнен щрих

теб рисувам спяща,

сред малки наши копия,

а Месечко над вас усмихнат

прелиства щурчовите ноти.

Отведох те под алени платна

далеч от царството на Апата

и пред твоите крака

поставих аз небесната дъга.

Облаците изтъкаха пелерина,

с позлата от светулки,

танцуващи в твоите зеници.

Загърнах те в нея,

погледна ме с усмивка и...

пред мен монах се появи.

Очите му блестяха странно,

прекръсти ни и ме попита:

- Защо споделяш туй, човече?

Забравил си изглежда

що старицата предрече?

Щастието не е твоята съдба.

Като на древния моряк

осъдена е твоята душа.

Съдбата отдавна е изплела

от нощта за мен воал

и от огледалото разбирам,

че щастие съм закъснял.

Зная кога ще си отида

и затуй не ме кори,

че щастие понякога сънувам

и го запълваш само ти.

Ръце ще са отказали отдавна,

край мене тишината ще цари.

Не ще пристигам в съня ти,

но в моя до последно ще си ти.

Казват, да обичаш истински

като смъртта било – самотно занимание,  

а за мен остава въпросът-равносметка: 

Защо сърцето ме превърна в прашинка,

полепнала случайно по една подметка?