Стъпвам на леден бряг,

а той топи се и оставам сам като сирак.

Леденият бряг сега е море, преливащо в мрак,

удавник съм, и не виждам бряг,

така времето минава в бяг.

И не виждам лодка, да се задава в изгнилите надежди, да ме приюти,

да освети слетите с мрака, слепи очи. Крещя, крещя!

А думите ми сякаш блъскат се в стена,

нечути, умрели,

връщат се при мен с ехото долетели.

Устата стена не проговори и уж крещя,

но звук няма слято безмълвие с тишината, гасне сърцето като пламък, слят с водата.