Безмълвие
Стъпвам на леден бряг,
а той топи се и оставам сам като сирак.
Леденият бряг сега е море, преливащо в мрак,
удавник съм, и не виждам бряг,
така времето минава в бяг.
И не виждам лодка, да се задава в изгнилите надежди, да ме приюти,
да освети слетите с мрака, слепи очи. Крещя, крещя!
А думите ми сякаш блъскат се в стена,
нечути, умрели,
връщат се при мен с ехото долетели.
Устата стена не проговори и уж крещя,
но звук няма слято безмълвие с тишината, гасне сърцето като пламък, слят с водата.
