7 нояб. 2018 г., 14:28

Безплътни надежди 

  Поэзия
365 0 0

БЕЗПЛЪТНИ НАДЕЖДИ

 

Душа, защо ми даваш безплътни надежди?
Не виждаш ли голите клони черни отвън,
на небето смръщените рошави вежди
и сърцето зовящо спокойствие и сън?

 

Не усещаш ли изпиващите болки,
стекли се по вените на тъмна нощ?
Колко може да се страда, още колко?
С благословия Бога ли ти дава мощ?

 

Ти вечна си, а аз съм земна и тленна
и ми е нужна любов и от огнище топлина.
Не искам цялата усмихната вселена.
Искам само него, само него тук и сега.

 

Очите си жадни да впия в неговите очи.
Тая жажда да се влее дълбоко в кръвта му.
Две тихо от сърцето покапали солени сълзи
да звъннат като камбани медни в съвестта му.

 

Ръце протягам, скъпият образ да докосна,
усмивката, устните, които страстно целувах.
Да изтичам през поляните зелени росни
и прегърна звездите, които жадно бленувах.

 

До неговото рамо силна, влюбена летях.
Небето беше нашата най-здрава опора.
Чрез него какво е обич всесилна разбрах,
но и подивялата разрушителна мъка какво е.

 

Душа, не давай ми напразни надежди!
От времето и болката косите побеляха.
С пепел се покриха несбъднати копнежи.
Годините в надежди безплътни отлетяха.

 

07 11 2015

© Надежда Борисова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??