– Тук защо ли се събрахме? Ние много издържахме!
Ивано̀ва го погали – сноп от шепнещи слова.
Ивано̀в в мига добави: – И над злото прелетяхме,
но дали се опознахме? Ти си моя светлина…
Омотаните им длани бяха слънчева картина,
замечтани за родина и спокойни времена,
от минути тези хора потопиха се в година,
но невидима причина ги остави без крила.
– Патила̀та ни измарят. Всяка врява ни събаря.
Няма нужда да се борим за отминали лета.
Да говорим и да спорим, но сърце да не изгаря!
Да летим из кръгозора с побелелите ята… ...