Сред полето - побито стърчи, парцалива снага извисило, уродливо бостанско плашило - плът без кръв, без лице, без очи.
Щом пъдарят по пладне заспи, упоен от пърцуцата ланска, оживява фантомът бостански и гласът му покоя топи.
- Господарят дорде е зает, аз съм негов пророк и месия, сянка предана, цербер, вития, образ, мисъл, пи ар, силует...
- Чакай, байно - обади се кос - ти си чучело, гаргите плашиш. Виж - бостанът обран от апаши, докато вириш тук своя нос.
Хич не мязаш, прости, на пророк, ти плашило си - взорът ти сляп е. Можеш само мухите да лапаш и да славиш пияния бог.
В миг плашилото тон повиши: - О, не знаеш ли, птицо нелепа, всички живи пророци сме слепи, с череп кух, без сърца, без души...
А пък тикви в бостаните – бол. Пеят псалми за тоя месия, искат кòса със сос на тепсия, с много чубрица, чесън и сол.
|