Как чудни са и завладяват

Ботевите думи

днес, векове по-късно,

как ни изпълват с непозната мощ,

как ни даряват с упование и болка,

защото в болката се ражда сила,

а в упованието – огненият дух!

Как те ни учат да любим

и да мразим във едно,

защото който не обича,

той не мрази,

защото който не гори,

той не израства.

Как чудни са и завладяват

Ботевите думи

и колко са велики словата му и днес.

Майки, чуйте ги,

будете синовете си

за стъпващите нови дни

и грохота на нова пролет.

Сега е тишина, но тишина пред буря.

Приспивна песен носи се,

редици се люлеят,

очите са затворени, но вече

се отварят.

Нощта е още нощ, но ето,

тя преваля.

Треперете, вий тирани,

на нашите души!

Краят ви е близо!

Та ваш’та власт

е власт за днес и може би за утре,

но вдругиден ще рухнете

със главоломен трясък

и няма кой да ви спаси,

и силата ви няма да ви пази,

защото тя е силата

на ваш’та слабост,

на смут във вас самите

и ужасът ви ще е спътник

и скърцане със зъби –

вашият рефрен!

Обреченост ще бъде

новата ви дреха,

Погибелта ще бъде

вашият другар!