Бях млад и вярвях, и мечтаех

в прекрасните и светлите лъчи,

на утрото в искрящите овали,

на нощите в безбройните звезди.

На пролетта в любовното цъфтене,

на лятото във младия живот,

на есента във плодното кипене,

на зимата в измамния покой.

Бях млад и вярвах, и мечтаех,

в душата бистра, литнала възбог,

в щастливото задъхано шептене

на трепетна, рубинена любов.

Уви! Аз бях. И други бяха.

И много дни препуснаха през нас,

и всеки час достойно издържахме;

Но много бяха. А със тях и аз.

И младост, и мечти, и вяра

тъмнеят в тоз неспирен, грозен бяг,

топят се лудо в девствена омара;

Видях, и казах си: нима съм Аз.

Сега сам зрял, уверен и потаен,

и все пак в крàсен сън питàх:

Къде си ти, душа на мойта вяра?

А отговорът бе:

                               Уви! Аз бях.