Бяла отшелница
Аз съм чудовище. Никой не идва при мене.
Страх ги е! Страх ги е! Може и те да прихванат:
болест, нещастие, нещо отровно-зелено...
Знам ли? Човекът е крехък за чужди страдания.
Свикнах да страдам, дори да изглеждам невидима,
мъничка сянка с нахлупена ниско капела,
само че някъде в мен като в бисерна мида,
грее красиво душата ми – бяла отшелница.
Някой ще види ли нея? Извръщат лицата си.
В грозната черна количка се гърчи плътта ми.
Страх ме е! Страх ме е! Моите празни обятия
помнят, веднъж как кървяха от хвърлени камъни.
Външното плаши. И външното пак – възхищава.
Лудо препуска животът под бича на страстите.
Как да ви кажа обаче че всички сме равни?!
Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.
Цвета Иванова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвета Иванова Все права защищены
