Бъди мой изповедник и утеха,
но жива съвест ти не ми бъди!
Изляза ли от правата пътека,
мен първи ти в дома си проводи.
И там аз всичко честно ще разкажа —
в съня ми жал за младост че крещи,
за пропиляно време срам и даже
греха, душата хванал във клещи.
Срама-парализа при теб оставям —
сърцето да е леко, кат’ дете,
че много е останало да давам,
а силите, все не достигат те.
Завършил земната разходка дълга,
ще чуя глас — на съдника всевисш:
“Кой, грешнико окаян, те излъга
над вечните закони че стоиш?”
© Владимир Костов Все права защищены