Шептиш ми тихо, но горещо, 

отпиваш глътка черен чай,

денят отлита неуспешно,

но ние сме във своя рай.

Говориш ми за онзи спомен,

онази къща, онзи двор...

А погледът ти някак скромен

е днешният ми кръгозор...

Стрелките припкаво се гонят,

изтича времето за нас,

листата есенни се ронят

в следобедния пиков час.

Но аз желая да почакат

и искам времето да спре...

за миг да спрат така да тракат,

да чуя твоето сърце.

Улавям своето притеснение

от загубата на деня?

Или от твоето вълнение?

Но тръгвам пак да си вървя...

Април, 2008 г.