Човек, а не робот!

Обръщаш се назад, силна си, но ти тежи...
Правиш опит да се върнеш, ала не става.
"Всичко е минало" си повтаряш, нали?
И макар да не искаш - напред продължаваш.
Горда, ледено студена, безразлична изглеждаш,
а отвътре се чудиш "Какво правя, за Бога?!"
С този хладен вид само себе си подвеждаш,
сърцето ти казва "Няма, не искам, не мога!"
Трепет, леден дъх, спираш за малко...
Животът ти на лента пред теб преминава.
Чувстваш се невзрачна, чувстваш се жалка,
а споменът да пари в тебе продължава.
Капка пот се стича по бузите студени,
или може би сълза на едно объркано дете?
И пак продължаваш - от блясък заслепена,
но споменът тежи на твоето сърце...
Виж колко ръце протягат се към теб,
нима ще ги оставиш празни, без любов?!
Нима краят ти ще бъде толкова нелеп,
ще замениш животът си с по-нов?!
Ще търсиш, ще се луташ и пак ще се върнеш,
сам човек толкова лесно не оцелява...
Въздух, вода, храна и някого, който да прегърнеш -
това ти трябва, иначе не става...
И сега накъде? Кой път ще хванеш?!
Търсиш това, което е в ръцете ти.
Душата те моли тъжно да останеш,
гордостта отстъпва пред сърцето ти...
В центъра на океана си - къде ще търсиш бряг?!
Океан от скучни, безразлични и еднакви хора.
Усмихват се уж, а в душата - пълен мрак,
тъмно, хладно, влажно - като във затвора...
Замисляш се и осъзнаваш какво всъщност държиш,
обръщаш се, бягайки към своя си живот.
Време беше на сърцето власт да разрешиш -
човек си, чуваш ли! А не робот!