Човешка мъкa

Дъжд се изливаше, вятърът духаше.

Слънцето изгряваше бавно, а залязваше мигом...

Сърцето се свиваше от болка.

Душата стенеше, разбирайки, че е загубила

дори това, което не беше нейно притежание.

Съдбата дебнеше моментът, за да отмъсти.

... И го направи!

Но един силует, така и не умря.

Превърна се в бледа сянка...

Сянка, която никога повече няма да се избистри...

Сянка, която ще броди без мир в миналото.

Сянка, която ще докосва само онези мигове,

които останаха неизживяни...

Неизживяни, неопетнени…  

Живот е изпълнен с лъжливи и истинни слова...

А от него пада още една сълза...

 Иван Христов