6 февр. 2009 г., 14:05

Цяла 

  Поэзия » Другая
1297 1 28

Поредният подслон ми бе последен.
Преди дори не мислех да остана.
Отдавна с гръмотевици преследвам
едно небе. И то е мойта рана.

И ме боли, когато го докосвам
с върха на изморените си пръсти.
Просмуква се по тялото до кости.
Достигам го. Но все фатално късно.

И затова за дълго не оставах.
Опустошавах хищно всеки покрив.
А в бягствата, удобни като навик,
оглеждах се наивно. Като в локва.

Докàто най-случайно не замръкнах
на рамото ти, миг небе побрало.
Поникнах гръмотевично във стръкове,
разпръснати по теб. И станах цяла.

А ти съвсем не беше тази рана,
докосната за сетен път със пръсти.
Събирам ти небе. За да останеш.
Последният подслон на тебе кръстих.

06.02.2009 г.
Дарина Дечева

© Дарина Дечева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??