Цяла
Поредният подслон ми бе последен.
Преди дори не мислех да остана.
Отдавна с гръмотевици преследвам
едно небе. И то е мойта рана.
И ме боли, когато го докосвам
с върха на изморените си пръсти.
Просмуква се по тялото до кости.
Достигам го. Но все фатално късно.
И затова за дълго не оставах.
Опустошавах хищно всеки покрив.
А в бягствата, удобни като навик,
оглеждах се наивно. Като в локва.
Докàто най-случайно не замръкнах
на рамото ти, миг небе побрало.
Поникнах гръмотевично във стръкове,
разпръснати по теб. И станах цяла.
А ти съвсем не беше тази рана,
докосната за сетен път със пръсти.
Събирам ти небе. За да останеш.
Последният подслон на тебе кръстих.
06.02.2009 г.
Дарина Дечева
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Дарина Дечева Все права защищены
