Feb 6, 2009, 2:05 PM

Цяла 

  Poetry » Other
1299 1 28

Поредният подслон ми бе последен.
Преди дори не мислех да остана.
Отдавна с гръмотевици преследвам
едно небе. И то е мойта рана.

И ме боли, когато го докосвам
с върха на изморените си пръсти.
Просмуква се по тялото до кости.
Достигам го. Но все фатално късно.

И затова за дълго не оставах.
Опустошавах хищно всеки покрив.
А в бягствата, удобни като навик,
оглеждах се наивно. Като в локва.

Докàто най-случайно не замръкнах
на рамото ти, миг небе побрало.
Поникнах гръмотевично във стръкове,
разпръснати по теб. И станах цяла.

А ти съвсем не беше тази рана,
докосната за сетен път със пръсти.
Събирам ти небе. За да останеш.
Последният подслон на тебе кръстих.

06.02.2009 г.
Дарина Дечева

© Дарина Дечева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??