Да бъдеш вятър, да си скитник...

да прекарваш нощите самотен.

Да не спираш и вечно да си пътник.

Човек да си в света огромен...

Да бързаш и да нямаш време,

да не чувстваш ничий болка и тъга,

да носиш своето си бреме,

да си предвестник на страха.

Да си пламък и бавно да догаряш,

да си рана и силно да болиш,

да си мъка и в душата ми да тлееш,

да си спомен и в миналото да стоиш.

Да си птица, да летиш свободно,

но да идваш само лятото от Юг.

И да разказваш на всички неуморно -

как  душата плаши се от Студ.

Да си грешник, но да ти прощават.

И обич да ти дават... въпреки това.

Да си клетник, да те наскърбяват,

щом подушат слабост, самота.

Да имаш вяра, но да си изгубен.

В живота си да скиташ неразбрано...

Да страдаш, от любов погубен,

да си пълен с надежда, но напразно!

Да бъдеш вятър, да си скитник...

да прекарваш нощите самотен.

Да вървиш и вечно да си пътник.

Но  ЧОВЕК ДА БЪДЕШ  в света огромен...