Далеч от очите - далеч от сърцето
Там, под виолета на планинските вериги,
мамят избуяли в изумрудено треви.
Стъпките ми късни и насън не ги достигат -
нямам ги рътлините в алкова от скали.
С нокътче придрасква пренатегнатото време -
вика планината непокорния си син.
Много е далече той и, дявол да го вземе,
вече недочува насред смогове и дим.
Вече се заплесва по друидските дъбрави.
Споменът му глъхне сред бръшляните и мъх
плъзва и превзема паметта му. И забравя
бавно планината си и свидния й дъх.
Питам се любов ли е далече от очите?
Колко ще е обич то - по спомен на сърце?
Бледи и неясни лилавеят планините -
северът от юга си отвърнал е лице...
25.03.2011
Радост Даскалова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Радост Даскалова Все права защищены
