Дали ще те дочакам като сърп

в презрелите жита на свойта младост.

От зърнен плод в стеблата натежал,

нима съм сбирал слънцето нахалост?

А колко блясък жълт аз претворих

и бях готов все да нахраня гладния,

От почвата оскъдни глътки пих,

а с шепи все делях и чаках жадния.

Как дълго те очаквах с груба длан,

копнежа ми да вържеш на ръкойки.

Всред лятото, задъхано от плам,

да хукнем към хамбарите усойни.

Със квас да ни услужат нестинари,

а нощви да е звездното небе.

Животът пълнозърнест да разделяме

от хляба общ – парченце по парче.