До камъка бе спряло времето...
Приличаше на чайките -
криле на птица волна бе разперила.
Вятър вихреше червената и дреха,
от залеза косата бе ожАрена.
Гласът прибоен, долу, на вълните,
припяваше онази нейна песен,
разцъфваха мехурчета в пяната
и слънце с ласки галеше страните й.
До камъка, на платото, бе спряло времето -
дъхът човешки сливаше се със космичния.
Като крило на гларуси листата бяха бели,
а нежен, вятърът нашепваше и думите...
Редеше ги - огЪрлици от пяна и корали.
Значимостта им беше знак във времето.
Незаличими, с перо изсече дири в душата ми
като присъствие - от днес към бъдното.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Кръстева Все права защищены
