Лекувах раните ти като зареден кристал

и вярвах, че взаимни мисли ни скрепяват.

Бродирах блянове като в априлски карнавал

без цветовете и духът да те усъмняват.

Като свидетел ням се вгледах в тебе плахо

и сякаш с вишните в едно явление се сля.

Допуснах те и обич просвети ме явно.

Вълнува досегът; разумна топлина ме сгря.

Пазя спомена за теб както гнездото птица,

ревностно от тълпата сива те деля.

Без твоя плам съм като самотна жрица;

а можех ли да знам, че в този град ще спра.

Разбрах, че ти си, дето ме вълнуваш силно

под слънчеви лъчи и в празник аз мечтая;

връхлита ароматът белоцветен неусетно

и наедно с твоя глас мисля и желая.