Докато им замесваш погачата
Помня първата моминска мъка:
баба месеше бяла погача –
сякаш в облак небесен бе бръкнала,
та момичето в мен да заплаче.
По лицето ѝ сенки дълбаеха
прекосените земни пристанища
и съзирах погачата бяла
как под тях побелява все повече
на сълзите през светлата мрежа.
Мое малко момиче, ми каза,
тази първа любов е надежда –
клонка нежност във стъклена ваза.
Дълга сянка от рана оставя –
да кърви, та да помниш вкусът ѝ.
Всичко друго дори да забравиш –
ще надзърне нахално в съня ти,
ще те чака зад близкия ъгъл,
ще изплува от нечии думи,
като камъче остро и кръгло
ще ти спъва моминските друми.
Тази първа любов е причастие,
мое малко, голямо момиче,
тъй сърцето се учи да расне
и през болката пак да обича.
И когато посипят сезоните
снежен прах по косите ти пясъчни,
твойте внуци да ти я припомнят,
докато им замесваш погачата.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христина Мачикян Все права защищены
