Докога ще съм просто играчка
в чуждите... студени ръце?
Докога ще позволявам да ме мачкат
лицемери... без душа и сърце?!

Докога ще съм кош за отпадъци -
душевни - бряг за хорската мъка?
Колко ли още нагли измамници
ще ме дърпат за роб в техния пъкъл?

Докога сълзите в себе си ще крия
и всеки лицемер ще дарявам с усмивка?
Кога нормален, обичащ човек ще открия,
за когото не съм просто нова придобивка?!

Но най-накрая ще ми писне и тогава
ще излея всички горчиви сълзи!
Спомените - няма как да ги забравя,
но тогава... няма така да боли!