В очите ти надеждата намирах...

Когато долу бях, когато нямах сили и умирах...

Дадох ти всичко онова, което ми поиска... Което беше мое...

Но сякаш все не ти достигаше, все питаше човека в сянка кой е...

Времето било пари...

Парите пък храна, а храната ни поддържа за да съществуваме...

Няма ли любов, омръзнало ми е да бъда просяк... Тръгвам.

Предлагам ти да се сбогуваме?!

Какво ще ми остане занапред от теб?

Онази дързост... И силата вратите да затварям, както съм отворил!

Не се виня, че съм сгрешил... 

Урока си заслужих, за резултата съм се борил...

Да сложиш сол във раната се иска мъжество!

И стискаш зъби, проклинайки безброй вселени...

Надеждата, когато тръгва си сама и най-отзад... 

Усеща силата, отпор, защото тялото е тленно, но душата няма кой да ти я вземе...

Моментите в мълчание измервам с изгорял тютюн...

Тръбичка от хартия, носеща ми пет минути размишления...

След всяка следваща си заминава част от мен, 

не си жена, която мога да опиша с 30 изречения...