Довиждане
В очите ти надеждата намирах...
Когато долу бях, когато нямах сили и умирах...
Дадох ти всичко онова, което ми поиска... Което беше мое...
Но сякаш все не ти достигаше, все питаше човека в сянка кой е...
Времето било пари...
Парите пък храна, а храната ни поддържа за да съществуваме...
Няма ли любов, омръзнало ми е да бъда просяк... Тръгвам.
Предлагам ти да се сбогуваме?!
Какво ще ми остане занапред от теб?
Онази дързост... И силата вратите да затварям, както съм отворил!
Не се виня, че съм сгрешил...
Урока си заслужих, за резултата съм се борил...
Да сложиш сол във раната се иска мъжество!
И стискаш зъби, проклинайки безброй вселени...
Надеждата, когато тръгва си сама и най-отзад...
Усеща силата, отпор, защото тялото е тленно, но душата няма кой да ти я вземе...
Моментите в мълчание измервам с изгорял тютюн...
Тръбичка от хартия, носеща ми пет минути размишления...
След всяка следваща си заминава част от мен,
не си жена, която мога да опиша с 30 изречения...
© Съби Седник All rights reserved.
