Д Р А З Н И   М Е

Дразни ме

простотията образована,

с претенции, без сърце,

с маска фалшиво-гостоприемна,

без лице.

Дразни ме

хитростта селска,

чинно в поклон прибрала нозе,

с лицемерно-лакейска усмивка,

лазеща пред властта на колене.

Дразни ме

наглостта градска,

уважаваща самовлюбено себе си,

надута, цинично-еснафска,

драпаща вечно да е на гребена.

Дразни ме

егоизма практичен -

липсата на духовния ларж,

пропит до кости от аза себичен,

на фона безкраен - безмозъчен шарж.

Дразни ме

алчността лакома,

в чуждото вперила ненаситно око,

човешка мярка забравила -

края на всеки живот.

Дразни ме

грандоманската нищета,

високомерно навирила нос,

мижитурка заела държавния пост,

забравила от къде е дошла.

Дразни ме

подлостта интригантска,

зад гърба да ръмжи,

а пред думите, казани в упор,

да се гърчи от страх - да мълчи.

Дразни ме

пресметливостта на подмазвача,

с “мили очи” да се слага,

с едничка цел да получи облага,

а за отплата - горчиви сълзи.

Дразни ме

коварството недостойно,

подмолно нанасящо удари,

без чест, кирливо, потайно,

причинило безмерни злини.

Дразни ме

всекидневната реч на лъжата,

дяволска късокрака заблуда,

истината криеща за нещата,

за човека вече втора природа.

Дразни ме

демагогията на първите -

от устата им мляко и мед.

Да, но за тях, а за другите -

сол и пипер.

Дразни ме

да си силен пред слабия,

а пред силата мекушав,

да си храбър само на думи,

а на дело заек  плашлив.

Дразни ме

завистта към успеха -

облак слънцето скрил,

с криво усмихната дреха

лоши чувства прикрил.

Дразни ме

всичко - без достойнство и чест!

София, 2000г.

Евлоги Крумов