17 дек. 2025 г., 07:10

Думите - 1

74 0 2

Оправдаваме себе си, заради своите болки,

но кървящата длан може също да удря болезнено...

Как забравихме, че сме чупливи и тъй неустойчиви?

Мислим своите думи за въздух -

ще преминат, изчезнат...

 

Но животът не е чернова. Няма копче за триене.

Всяка "истина" без осъзнаване, крие заблуда.

Всяка дума в пространството може да бъде небе

или пропаст, в която погребваме своите лудости.

 

Всяка дума запомня подробно нейния път.

Носи винаги своята карма - най-тежката дреха.

И променя след себе си тя неизменно светът.

Всяка дума се връща.

Като рана или като ехо...

 

Аз се криех зад думите. Думи сурови и тежки.

И преди да ги чуя отвътре - със гняв ги изричах.

Съдех другите хора за своите собствени грешки

и забравих най-важното: как се цени и обича.

 

Всяка дума бе рана във мен, дето аз не превързах

и без милост я хвърлях в пространството... Колко наивно

бе да мисля, че няма отново при мен да се върне...

Всяка дума без мисъл е форма и акт... на насилие.

 

Всяка дума отровна растеше във мен като трън

и засядаше режещо там - като кост в паметта ми.

Нищо, дето изрекли сме, не си отива напълно!

Колко време отне да обикна дъхът на Мълчанието...

 

А мълчанието мое не бе просто липса на думи,

а Пространство, в което се учеха чисти да бъдат.

Не красиви. Не бляскави. Не съвършени. Не трудни.

Думи, дето ще светят отвътре. Осъзнати и будни.

 

И ще помнят, че всяко сърце дето чува... е свят.

И във всяко добро се оглеждат очите на Господ.

Много думи боляха, отказвайки да разберат:

Световете не се завладяват, а само... докосват.

 

И заслушах се в думите, малко преди да ги пусна.

И усетих, че имат тела, че тежат на гърдите ми...

Че са сложно преплитане: разум, емоции, чувства...

И започнах една по една... тихичко да ги питам:

 

"Защо си тук? За да ме нараниш

или да ми помогнеш да изгрея?"

"Ще обвиняваш или ще простиш?

Ще бъдеш болка, или изцеление?"

 

....

 

И усетих, че думите трябва да бъдат добри.

Че светът ни ненужно потъва в човешкото его.

Трябват думи, които прегръщат, за да не боли.

И да могат да върнат човека навътре във него.

 

Павлина Соколова

17.12. 2025 г.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Павлина Соколова Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Моли се само да не ти се случа.... 🇧🇬

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...