Тишината на мрака
допускам в празнотата на мислите си.
Лепкав страх пропълзява,
бавно, полека...
Към черната дупка "сърце"
се запътил...
С мъглата на спомена
ослепила съм очите си.
Покой, нищо не трепва...
В гробница за мечти
превърнах душата си.
Не остана нищо в нея,
само прашни надежди...
Храм с недоизгорени свещи...
Път без посока...
Сърце без любов...
Да, това е душата ми...
Храм на живот неживян...
© Илияна Стефанова Все права защищены